Религия и наука – противопоставяне или синергия

Религия и наука – противопоставяне или синергия[1]

“Науката без религията е осакатена, религията без науката е сляпа“^[2] (Алберт Айнщайн)

„Вярата е познание на Нетварния, а науката е познание на тварното“[3] (отец Георгиос Металинос)

Съществуват три основни тези по въпроса за отношението между религия и наука – несъвместимост, индиферентност и съвместимост. Според първата не може да съществува никакво съгласие между религията и науката, защото науката работи с факти, а вярата (която е елемент на религията) представлява следване на „недоказуеми твърдения“, или пък защото научното познание е относително и постоянно променящо се, за разлика от религиозното познание. Както може да се предположи, това са възгледи и на вярващи, и на невярващи. Според тезата за индиферентност, заради различието си, религията и науката нямат нищо общо помежду си и са затворени в себе си – подобно мнение се подкрепя от Имануел Кант († 1804)[4]. Според третия възглед – който и авторът приема, религията и науката заемат различни области на познанието и всяка една от тях би могла да води към истината. Отнасящи се обаче до различни реалности, те не са невзаимодействащи една с друга, защото средоточието им е в познанието и истината. И науката, и религията, имат какво да дадат една на друга, продължавайки да бъдат верни на себе си.

Тъй като основополагащият елемент в християнството е вярата в Бога, затова в този параграф изложението се движи от вярата към религията в отношението им към науката, или от частното към общото.

Вярата

Религиозната вяра е критикувана като убеждение, граничещо с фантазията[5], или като следване на нещо без наличието на доказателства[6]. Това обаче е поглед отвън, за нещо, което е вътре. За процес, който е неуловим, ако човек е застанал на прага и гледа само фасадата, но не е навлязъл във вътрешната стаичка.

Вярата би могла да се разглежда като увереност, убеденост, доверие, но в религиозен аспект представлява не толкова доверие във фактите и събитията, колкото в Една Личност, именно заради Която съществуват факти и събития; Личност, Която е много по-велика от нашето неверие, в чието присъствие и въздействие вярващият се уверява лично и непосредствено. Самата вяра може да се нарече „усещане за Живия Бог”[7].

Вярата може да се разбира и в друг смисъл, пряко свързан с предишния – като дар Божий, осъществяващ връзката между човека и Бога (или самата тази връзка), за която към невлезлите в нея можем единствено да кажем: „дойди и виж” (Йоан 1:46). „Вкусете и ще видите, колко благ е Господ!”(Пс. 33:9).

Най-пълното описание на вярата[8] (πίστις), което има в Новия Завет, е това на свети апостол Павел: „А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда” (Евр. 11:1)[9].

Тя може да се определи като жива представа, защото Бог, към Когото тя е отнесена, е жив. Той е Личност, а не понятие, идея, спекулация. Бог е Живот, който Той дарява на вярващите, тоест на онези, които живеят в Него, и на Когото се посвещават напълно. Следователно вярата, като отнасяща се до свръхбитието – Бога, и като представляваща връзка между Него и хората, притежава онтологична същност[10].

Вярата е определена като „разкриване”, защото тя е повече от суеверието, предположението и сляпата увереност. Чрез и във вярата се вижда, достигайки се до опитна убеденост. Както обяснява отец Георги Флоровски, „вярата е „виждане“ и възприемане. Бог се явява на човека и човек съзира Бога. Истините на вярата са истини на опита, действителни истини. Именно това е основата на безспорната сигурност на вярата… Именно поради тази причина вярата е също така недоказуема – вярата е свидетелството на опита“[11]. Вярата е съгласие да се разбере това, което Бог иска да предаде на човека. С нея се разкрива онова, което не се вижда, защото чрез вярата се осъществява духовно-опитно познание на недостъпното за сетивата на мнозинството. Вярата е устремена към Божието царство, а то, макар че се разкрива в пълнота в края на времената, в бъдещия век, частично се открива още сега, в душите на онези, които живеят в Бога. Затова тя е увереност и познание, породени от съприкосновението с Бога, което ни води към Иисус Христос[12]. По думите на св. Григорий Палама „вярата не е безумие, а знание, превъзхождащо всяко разбиране“^[13]. А св. Василий Велики добавя, че „Този, който вярва, той също и познава”[14].

При вярата въпросът с познанието на истината е обусловен от чистота на сърцето: колкото повече човек напредва в процеса на очистване от греха, толкова по-добре познава. Обектът на нашата вяра – Бога^[15], е невидим в Неговата същност за физическите ни очи, но е осезаем за онези, които са почувствали Божията благодат, любов и грижа. Той е видим за онези благодатни личности, които са пречистили ума си с нетварната Божия благодат[16].

Но вярата не се ограничава единствено във вътрешния свят на човека, тя не е просто чувство, макар че е и това. Тя притежава и насоченост навън. Тя изисква и действие, ръководено и вдъхновявано от нея. Вярата е неотделима от делата, които са акт на вярата[17]. Затова в Писанието се твърди, че вярата без дела е мъртва (срв. Як. 2:17).

Вярата не е статичен, а динамичен процес, при който ние израстваме, уподобявайки се на Иисус Христос. Тя е и доверие в Личността на Христос, Който е източник, цел и завършек на вярата. Вярата е нещо лично, но не и нещо индивидуалистично. Вярата, която не е според Преданието на Църквата, св. Йоан Дамаскин определя като неверие[18].

Вярата е и една от трите най-големи добродетели (срв. 1 Кор. 13:13) заедно с надеждата и любовта, като последните две са в тясна връзка с нея. От силата на любовта, която имаме, е обусловена степента на познание за Бога[19]. Самата вяра има стойност единствено, когато е съчетана с любовта (срв. 1 Кор. 13 гл. ; Гал. 5:6). И разбира се самото християнство може де се определи като вяра. В този случай под „вяра“ се разбира вероизповедание, религия.

Вярата е диалог между Бога и човека. Тя се отнася до въпросите за Бога, Който обаче не се разглежда като Той, а като „Ти“. Вярата се отнася до човека и неговото съединение с Бога. Чрез вяра в Бога човекът влиза във вечния живот (срв. Йоан 6:47, 11:25).

И така, вярата може да се опише като сигурност, познание, увереност, съгласие, водещо до разбиране, връзка, доверие и посвещение на една Личност, важен елемент от вътрешния свят на човека, който е насочен и навън. Тя е добродетел, която действа чрез любовта и касае отношенията между Бога и човека. Вярата трябва много категорично да се разграничи от суеверието, спекулацията, несигурността и също така от науката.

Една злоупотреба със същността на вярата представлява т.нар. фидеизъм. Съществуват различни обяснения за понятието, но една възможна дефиниция за него е възглед, който представлява не просто даване на приоритет на вярата пред разума, не само споделяне на идеята, че разумът притежава свои ограничения, а едно недоверие към него, което се изразява в неглижиране на научното и философското познание и заменянето им с религиозни източници или авторитети, и то по въпроси, които са нехарактерни за последните.

Фидеизмът е брат-близнак на сциентизма, само че „от другата страна“. Фидеизъм са твърденията, че разумът ни е напълно покварен и вярата трябва да заеме неговото място в познавателния процес, или че науката е недостойна да открива истината и на на нейните заключения не трябва да се разчита. Фидеизмът e съвременната форма на ерестта на гносимахията, на която се противопоставя св. Йоан Дамаскин. Освен от християнския Изток, фидеизмът е отречен и от християнския Запад^[20].

От догматична перспектива би могло да се заключи, че фидеизмът представлява отричане на Божия образ в човека с неговата богоподобна характеристика, която е разумността. В този смисъл фидеизмът е абсолютизиране на последиците от грехопадението на човека. Учението за пълно загубване на Божия образ у хората е калвинистко, а ние като православни вярваме, че Божият образ е потъмнял, но не е изтрит.

Фидеизмът е една от значимите грешки, които се допускат по въпросите на религията и науката. Според младоземния креационист Хенри Морис († 2006): „Ако науката и Библията се разминават, очевидно науката тълкува своите данни погрешно“^[21]. На г-н Морис, изглежда, не му минава през ум, че има и друг вариант – вярващите погрешно да разбират своята религия, неправилно да тълкуват Писанието и погрешно да разбират изводите, до които науката достига[22]. Безспорно в сотериологична перспектива вярата има по-висока стойност от науката, но в областта на естествознанието предимството е на страната на науката. Да си припомним отново думите на Галилео Галилей в опозиция на казаното от Х. Морис: „И тъй като Библията на много места не само подлежи на тълкуване, което е различно от буквалния смисъл на думите, но и необходимо се нуждае от такова тълкуване, то при математически спорове, ми се струва, на нея принадлежи последното място“^[23].

Науката

Когато се говори за наука е важно да се уточни какво се има предвид. Терминът наука е доста широк и включва природни науки като биологията и физиката, обществени като социологията и правото, хуманитарни като историята и философията, приложни науки като инженерните науки и медицината, както и формални науки като логиката и математиката. Едва ли е нужно да се обяснява, че изброените науки са доста различни и е трудно да се правят обобщения, които да са еднакво валидни за всички тях. Всички те имат свои собствени методи на работа, които не винаги съвпадат помежду си. Следователно, когато се използва понятието „наука”, ако то не е в някакъв ясен контекст (например в областта на физиката), винаги трябва да се има предвид, че понятието е твърде общо и обхваща различни области на познанието, които притежават свои специфики.

Основният фокус в този параграф, а и въобще в цялата книга, пада върху природните науки. Не защото авторът смята, че само те могат и трябва да бъдат определени като наука, а защото когато се твърди, че съществува конфликт между религията и науката, под „наука“ обикновено се визират природните науки. Дори при тях обаче не може да се говори за единен метод на работа. Основен спор във философията на науката е например дали природните науки действат на принципа наблюдение и прогноза или проблем и неговото обяснение^[24]. За философа на науката Карл Попър († 1994) една научна теория е наистина такава, когато създава следствия, които са проверими чрез научни методи и чрез които следствия тя може да бъде опровергана. Според него теорията за психоанализата е псевдонаучна, за разлика от общата теория на относителността на А. Айнщайн^[25]. Този дебат „наблюдение-прогноза“ или „проблем-обяснение“ се отразява по отношение на разбирането за същността на науката. Все пак едно по-единодушно разбиране за науката е, че тя представлява рационално начинание за изследване на света. Цел на науката е търсенето на истината^[26] в границите на света. Стремежът към знанието и истината са основните мотиви, които стоят зад научното познание[27].

Науката изисква резултатите от научните изследвания да могат да бъдат повторяеми. Тя търси в света закономерности, както и естествените механизми на нещата, оперирайки с понятия като наблюдение експеримент, прогноза, обяснение, хипотеза, теория^[28]. Съществуват определени стандарти за научност, които, макар че не са всеобщи, все пак като цяло са добър ориентир –  тези за „проверимост, потвърдимост и обоснованост на знанието, за неговата непротиворечивост, съгласуваност с научната картина на света“^[29].

Въпреки това горепосоченото не означава, че научното знание е винаги категорично установено или наблюдаемо. В него незаобиколим фактор са научните хипотези, които носят усещане за несигурност. Както отбелязва проф. Спиридон Казанджиев († 1951), хипотезата „е едно мисловно построение, предназначено да замести неизвестните, непосредно недадени факти от действителността”[30]. Освен хипотетичния елемент в науката като явление факт е, че понякога се правят научни заключения за съществуването на неща, които са ненаблюдаеми, но чието съществуване е обосновано по някакъв начин. Според Ангел Стефанов, който прави аналогия с Евр. 11:1, науката често е „убеждение за неща, които не се виждат“^[31]. Като примери могат да бъдат дадени протоните, неутроните, двойната спирала на ДНК, черните дупки, Големият взрив^[32]. Разбира се, тук става дума за интерпретации, базирани на някакви данни, с определена степен на правдоподобност, но изводът е, че съвременните природни науки нямат абсолютно винаги опитен характер. Затова и може са каже, че вярата е абсолютно необходима на науката, за да се създават модели за неизяснени все още процеси^[33]. Вярата задвижва научното познание, и същевременно оказва влияние върху неговата същност. Следователно твърдението, че науката представлява единствено доказани или наблюдаеми факти, е твърде наивно.

Отличителна черта на науката е нейният критичен дух, който не се примирява с окончателно установени положения, а се стреми постоянно да се развива. Във връзка с този характер на науката американският физик Ричард Файнман (атеист) пише: „Когато някой каже „науката ни учи еди-какво си“, този човек употребява думата неправилно. Науката на нищо не ни учи; опитът ни учи. Ако ви кажат „науката показва, че еди-какво си“, можете да попитате „как го показва науката? Как учените са го открили това нещо? Как? Какво точно? Къде?“. Не „науката показва“, а „този експеримент, този ефект, показва“. И вие, не по-малко от всеки друг, имате право, когато чуете за експериментите – изслушвайки обаче всички доказателства – да прецените дали те водят до възпроизводими заключения“[34].

Науката не е самостоятелно и независимо от други фактори понятие, а такова, с което се обозначава човешкият стремеж за познание в определени области. Следователно твърдението „науката казва, че…“ е по-коректно да се замени с „учените…” или „някои учени, твърдят, че…“. Тъй като науката е вид човешко занимание, а човекът не е всесилно и всезнаещо същество, ограниченията пред него се превръщат и в ограничения пред науката. Тя не може да дава отговори на всякакви въпроси и не винаги заключенията на учените, независимо от сигурността, с която се твърдят, са достоверни и окончателни. Р. Файнман пише: „Учените са свикнали да боравят със съмнението и несигурността. Цялото научно познание е несигурно… Днешното научно познание е съвкупност от твърдения с различна степен на сигурност. Някои от тях са много несигурни, други са почти сигурни, но нито едно не е абсолютно сигурно“[35]. Затова и в науката, макар че съществуват факти, които имат характера на закони, то все пак съществуват и въпроси, по които продължава да се трупа ново знание, с нови интерпретации и изводи. Поради това изразът „съвременна наука“ е относителен – това, което днес е съвременна наука, утре може да се окаже, че представлява просто едни отхвърлени възгледи, считани вече за ненаучни.

На църковния писател Тертулиан (който е значима фигура в Западното богословие, но не и в православния Изток) приписват неправилно фразата „Вярвам, защото е абсурдно“[36], чрез която целят да покажат нерационалния характер на вярата, на християнството въобще, и вярата да бъде противопоставена на разума и науката. Но и в сферата на науката са изказвани мисли в този дух. Така например това е направено от датския физик Нилс Бор († 1962), носител на Нобелова награда за физика. През 1958 г. по повод една физична теория на Волфганг Паули († 1958) и Вернер Хайзенберг († 1976), Н. Бор заявява: „Всички сме съгласни, че вашата теория е налудничава. Въпросът, който ни разделя, е дали е достатъчно налудничава, за да има шанс да бъде вярна. Личното ми усещане е, че не е достатъчно налудничава“[37]. Не за бунт срещу разума става дума тук, а за това, че научното новаторство изглежда скандално на фона на общоприетите научни концепции. Това, което на някои може да изглежда нерационално в науката, би могло да се окаже отговарящо на фактите. Този стремеж към „налудничавото“ движи научното познание напред, в противен случай то би било в застой.

Податливо на научно обяснение е само това, което е в границите на света^[38], в който живее изследователят, от който свят е ограничен и обяснението няма как да надхвърли тези граници. Научното обяснение изследва светът такъв, какъвто е, а не защо е именно такъв, какъвто е. Дори когато науката пита „защо?“, този въпрос е затворен в рамките на съществуващото. Тя обяснява защо, когато се хвърли камък, той пада на земята, но не изяснява защо въобще съществува гравитация^[39].

Една от основните черти на науката е (или поне би трябвало да е) нейната обективност. Тя е наблюдение и изследване на факти, независимо от личните убеждения^[40]. Това може да се погледне например в контекста на въпроса за Божията творческа дейност, за която философът Сергей Герджиков твърди, че науката не може да заема позиция. Ученият може да е убеден, че природата е или не е сътворена от Бога, но не съществува научен начин, по който това твърдение може да се провери^[41]. Тъй като светът е рамката на науката, това, което е отвъд него, е извън обсега ѝ на познание. „Иначе няма да е наука и ще загуби цялата си сила“^[42]. Следователно популярните твърдения в съвременната епоха, че „науката е доказала, че Бог не съществува“, че „е доказала несъстоятелността на религията”[43] или дори „е направила религията излишна“, са несъстоятелни. В тази връзка ще се прибегне отново до Ричард Файнман, който, въпреки че е атеист, смята за възможно съвместяването на вярата и науката: „Съгласен съм, че науката не може да отрече съществуването на Бог. Абсолютно съм съгласен. Също така приемам, че е съвместимо да вярваш и в науката, и в Бог. Познавам много учени, които вярват в Бог… Тяхната вяра и тяхната работа като учени са изцяло съвместими“[44].

Въобще фразата „Науката е доказала, че…“, използвана в различен контекст, се е превърнала в израз с обезценен смисъл и съдържание, мантра, повтаряна със или без повод, дори и когато ново и противоположно по смисъл твърдение, отново „доказано от учените“, отхвърли предишното „доказано“ такова. Това е фраза, притежаваща нерядко тоталитарно предназначение, която се използва за заклеймяване на опонента, „доказване“ на неговото „невежество“ и имаща за цел словесното му остраняване от дискусията, макар че самата тя е израз на слабост и невежество.

Както са несъстоятелни твърденията за несъвместимост между вярата и науката, или за това, че науката е доказала, че няма Бог, такива са и твърденията на някои вярващи, че науката доказва Божието съществуване. Тя може да го подкрепя, но не и да го доказва[45]. Такъв подход, според проф. Иван Панчовски, е опит на тези вярващи да спечелят на своя страна естествената наука, който е обаче неправилен както от научна, така и от религиозна гледна точка[46]. Науката няма как да е във възможност да докаже нещо, което не e в състояние да изследва и тя не може да отхвърли религията, нито да я докаже[47].

Съществуват възгледи за науката, които се отклоняват обаче от нейния метод на изследване. Такъв възглед е сциентизмът^[48]. Той е философски възглед, според който използването на научния подход от страна на  емпиричната наука представлява най-авторитетния начин за достигане до истината, като всички други подходи трябва да бъдат отречени. Онова, което не може да се установи от науката, не съществува^[49]. В този дух са мислите на философа агностик Бъртранд Ръсел († 1970), според когото: „Всяко знание, което може да се постигне, трябва да се придобие чрез научни методи; а това, което науката не може да открие, човечеството не може да знае“^[50].

В изказвания от този род обаче се крие вътрешно противоречие. Ако сциентистите настояват, че знание се придобива само чрез научни методи, чрез какъв метод те, включително и Б. Ръсел, стигат до своето заключение? Не съществуват експеримент или наблюдение, посредством които може да се отрече съществуването на Бога, нито такива, които могат да докажат, че само емпиричната наука води до истинно знание, а музикознанието, литературознанието, изкуствознанието[51] и религията – не. Следователно твърдението на Ръсел не издържа на критериите, които самият той поставя.

Опитът на сциентизма да се разпорежда като върховен съдник за истинността на съществуващото, има връзка не със самата наука като такава, а с атеизма и агностицизма. Това изглежда обаче доста странно, на фона на мнозината учени, които са и вярващи и не смятат, че науката има връзка с атеизма. Така например германският физик Макс Борн († 1970), един от основателите на квантовата механика, твърди: “Много от учените вярват в Бога. А онези, които казват, че заниманията с наука правят човека атеист, са вероятно някакви жалки хора“^[52].

Сциентизъм представлява убеждението, че ако науката може да обясни нещо, то тя може да обясни всичко; убеждението, че не би могло да има друго обяснение, освен научното. Той издига на пиедестал успехите на науката, забравяйки за нейните провали. Защото всяко научно откритие и теория, които заменят предишните такива, е колкото успех за науката сега, толкова и провал за нея преди това^[53].

Сциентизмът прилича и на човек, който е убеден, че само слухът е надеждно сетиво и трябва да се откажем от останалите сетива като ненадеждни. Този възглед не приема, че всяко знание, което не е от рода на природните науки, достига до истината посредством различен подход от този на последните, а просто абсолютизира своя собствен. Природните науки, при цялата ценна информация, която могат да дадат за устройството на Вселената и явленията в нея, за развитието на живота и лечението на болестите, не могат да кажат нищо за стойността на една картина или стихотворение. Биологията може да покаже, че ако някой лиши даден организъм от храна за дълъг период от време, поради недостиг на основни хранителни вещества, той ще загине. Или химията, че ако той бъде отровен с определено вещество, е вероятно да се стигне до смърт. И двете науки обаче не могат да кажат нищо по въпроса дали тези действия са правилни или не, защото въпросът е от ценностно естество.

Самият сциентизъм не е независим от различни идеи, които са извън природните науки. Той е „облагородяван“ от атеизма, агностицизма и скептицизма, и се опитва по един прикрит начин да ги легитимира, уж използвайки единствено научния метод. Чрез последния обаче сциентизмът не може да бъде оправдан, защото „Науката не търси Бог, не спасява душата, не търси абсолютната истина, не е път към щастието и не проповядва морални норми“^[54]. В този ред на мисли може да се види ясно, че при сциентизмът се наблюдава едно явно противоречие – желаейки да отрече всичко, до което не може да се достигне по научен път, сциентизмът вкарва в науката възгледи, които не са ѝ вътрешно присъщи, за да се опита чрез тях да отрече като недостоверно всичко извън природните науки.

Синергия между религия и наука

   За да се твърди, че религията и науката са несъвместими една с друга, е необходимо да се приеме, че те са две алтернативи в една и съща сфера. В биологията се води спор за това дали еволюцията действа посредством чести, но бавни промени (градуализъм) или с редки, но бързи промени (теория за точковото равновесие). Двете разбирания на еволюционната теория са алтернативи една на друга, защото касаят една обща област на изследване – биологията. Областта на религията обаче се отнася до отношенията между Бога и човека, както и богооткровените нравствени ценности. Би било неподходящо, ако по религиозен път се опитваме да изучаваме строежа на клетката, устройството на двигателите с вътрешно горене или това дали има живот на Марс. По същия начин не може да се очаква от науката да дава отговор на въпроси като тези за катехизацията преди Кръщение, подготовката за пристъпване към Евхаристията или на този за смисъла на човешкото съществуване^[55]. Придържането към подхода на диференциация между сферите на религията и науката е необходимо условие, за да се избягват противоречията, а неследването му е един от основните фактори, които водят до същите тези противоречия[56].

Същевременно различният предмет на религията и науката не бива да се схваща като антагонизъм[57]. За нееднаквите си цели двете използват различни методи. Ученият, в духа на методологическия натурализъм, изследва естествените причини, пораждащи различни явления в природата. От това, че той търси отговори на въпросите как и кога е създаден светът, не следва, че отрича Бога. За нас като християни това означава, че той, дори и да е невярващ, ни разказва повече за Божието творение. А от това не бива да се чувства заплашен никой християнин. Както отбелязва Владимир Лоски, богословието „напълно се задоволява с всяка научна теория за света, при условие, че същата не преминава неговите граници и не отрича дръзко онова, което е извън нейното полезрение“^[58].

Религията, без да противостои на знанието, е в отношение с него по различен начин от науката  – посредством религиозния опит, докато науката – чрез изследването на природата. Срещата между религията и науката се осъществява в света, а допирни точки между тях са стремежът към истината и знанието. Човечеството има нужда не просто от изолирано разграничаване между сферите на науката и религията, но от взаимодействие (синергия)^[59] между вярата и знанието, между религията и науката[60]. И двете не могат да водят пълноценно съществуване една без друга. Борис Попстоименов пише: „Религията и науката, оставайки в този смисъл в своите граници, могат да бъдат полезно допълнение една на друга в изграждане на един здрав, разумен и цялостен светоглед”[61].

В тази връзка ще се цитира един учен, както и един свещеник. Известния физик Макс Планк († 1947) твърди: „Гдето и както да погледнем, между религия и естествознание ние никъде не намираме противоречие, а тъкмо в решителните точки – пълно съгласие. Религия и естествознание не се изключват, както някои днес мислят или се боят, но те се допълват и взаимно обуславят“[62]. Сръбският богослов отец Радован Бигович († 2012)  отбелязва: „През XXI в. не трябва да съществува дилемата дали вярата, или разумът, а и вярата, и разумът, не дали науката, или религията, а и религията, и науката”^[63].

Тук трябва да се подчертае нещо. Макар авторът на изследването да смята богословските решения на проблема „религия и наука“, акцентиращи на различната им природа (от което следва, че религията и науката не могат да си противоречат) в корена си за правдиви, то те съдържат една условност, която ограничава възможността им да действат като напълно задоволително решение. Защото, за да се изяви тази правдивост, има нужда от определени условия, чието изпълнение е ограничено. Какво се има предвид? Очевидно е, че в света между религията и науката съществува противопоставяне. Това, че не би трябвало да съществува такова противопоставяне и че то не е съобразно с техните същности, не означава, че противопоставяне не се наблюдава. Когато се казва, че не би трябвало да го има, се има предвид, че между истинната религия и истинната наука не би трябвало да има противопоставяне. Под „истинната религия“ в този случай се разбира самата истина, изхождаща от Бога, а под „истинната наука“ –  съвършено точното знание за видимия свят. Проблемът обаче е, че човекът е ограничено същество и неговото познание също е такова. Човекът може да има истинно познание за Бога, за онова, което Той е разкрил, Което му е дарил в благодатно озарение, лично или посредством Църквата, но много неща са плод на неговата рационалност и възприемчивост, на неговия опит да разбере Бога, който не винаги е успешен. По подобен начин в науката, за да познава човекът по съвършен начин, той има нужда от съвършен и всеобхватен интелект, който да обгърне цялата възможна материална действителност, което, разбира се, е невъзможно, заради което научните възгледи нерядко се менят. В религията, както и в науката, човек никога не се задолява със сегашното си ниво на познание, но постоянно е на път към своята цел, на път към по-съвършено познание. Както в религията ветхият човек се заменя с новия, грехът – със светостта, така и в научното дирене едни погрешни представи се заменят с нови, по-задълбочени и точни, някои от които обаче, както е възможно да се открие след време, също се оказват погрешни.

Ние, хората, често придаваме на собствените си разбирания характеристиката „истинност“, макар че не винаги това е оправдано.

Да, вярно е, че истинната религия и наука не могат да си противоречат, но способността за пълното разбиране на тази непротиворечивост би могла да е достъпна само за Бога, но не и на нас, хората, или поне не и по време на земния ни живот.

Да, религията и науката притежават различни природи, заради което не могат да си противоречат, но ние не винаги можем да видим това непротиворечие. В този живот не можем да надмогнем собствените си ограничения и да познаем цялата истина за всичко, и съответно винаги, ако не на теоретическо, то на практическо ниво, ще съществува някакво напрежение между религията и науката.

Въпросът е как да се подходи към това напрежение. И тук е моментът да се каже, че православният подход за синергия между религията и науката не е външен, а вътрешен, отнася се до самия човек и се осъществява в Църквата. Той не се опитва да ги помири на базата на някакви методологични принципи, характерни за тяхната природа, а според израза на отец Василий Зенковски да работи за „обогатяване на индивидуалното съзнание посредством потапянето му в съкровените дълбини на църковното разумяване“^[64]. За да е налице синергия между тях, е нужна промяна на човека в Църквата, където разликите между хората отстъпват място на единството в Иисус Христос (срв. Гал. 3:26-28), в Когото е възможна синергия между религия и наука.

Сама по себе си науката е бездушна дейност, която може да бъде използвана както за добро, така и за зло[65] – и нейното приложение зависи от човека. Развитието на науката води до опознаване на Вселената, възможност за изкореняване и лечение на много болести, изобретяване на различни технически средства, които улесняват човека, подобрят качеството му на живот и т.н. Заедно с това, тя води до последици, които заплашват човешкото съществуване (ядрената заплаха, замърсяването на околната среда), или такива, които представляват явна намеса в тайнството на живота – клонирането, сурогатното майчинство, биоинженерството. Тези, а и други научни въпроси имат нужда от адекватна нравствена оценка, която може да бъде дадена само в рамките на Божественото Откровение[66].

Същевременно, както и историята показва, има въпроси, които са запазени за научното познание. Формата на Земята, въртенето ѝ около Слънцето и развитието на живота са теми, на които трябва да бъде даден научен отговор. Пренебрегването на науката и търсенето на тези отговори другаде, например в Свещеното Писание, ще доведе единствено до обезличаването на неговата същност и до загубване на мнозина за неговото спасително послание.

Както вече бе показано, от светоотеческа перспектива религията има приоритет пред науката, доколкото свързва човека с Бога и го отвежда към смисъла на неговия живот. Незнанието на човека за функционирането на тварния свят, въпреки че не представлява проблем, отнасящ се до спасението, има отношение към търсенето и откриването на истината, която Господ Иисус Христос олицетворява – и съответно касае приближаването или отдалечаването от Христос, както и познанието на Бога въобще. Вярващите, да имаме погрешни научни възгледи, би могло да означава да приписваме творческа дейност на Бога, която Той не е вършил или по начин, по който не я е вършил, т.е. да заблуждаваме себе си и другите за Него. Съществува и опасност да възприемем незнанието си като критерий за това как наистина стоят нещата в научен план. Така, в собствения си ум или в очите на другите, може да придадем на незнанието си официален, църковно-библейски статут, и по този начин да представим Бога и Църквата пред невярващия в погрешна светлина. Християнинът не бива да бъде невежа за тварния свят не само заради Бога, но и заради ближния, защото неговото невежество може да се отрази и на свидетелството му за Бога, както и на представата за вярата у невярващия. Наистина е прав св. Филарет Московски († 1867), заявявайки, че „вярата Христова не е във вражда с истинното знание, защото не е в съюз с невежеството“[67]. Нека отново да си припомним и думите на св. Григорий Богослов, който казва, че „не бива да унижаваме учеността, както някои разсъждават по този въпрос; а напротив, трябва да считаме за глупави и невежи тези, които, придържайки се към това мнение, биха желаели да виждат всички подобни на себе си, та в общия недостатък да скрият собствения си недостатък и да избегнат изобличението в невежество“[68].

Един интересен възглед за синергията между религията и науката, принадлежи на отец Георгиос Металинос, според който за православието е характерно утвърждаване на два типа познание – свръхестествено (касаещо нетварния Бог) и естествено (отнасящо се до творението). Свръхественото ползва за свой метод исихазма, който е свързан с очистване на сърцето от страстите, за да може умът да достигне до просветление чрез Светия Дух. В богопознанието исихазмът представлява научно-практичен метод. Духовните категории в православието, присъщи на просветления ум, като трезвението (вниманието в духовния живот) и съзерцанието (което е вследствие на обожението) са аналогични на научните методи на опитното потвърждение и наблюдението, съответно те сродяват православието и позитивните науки^[69]. Отец Металинос също така прави аналогия между функцията на стареца, който е причастен на апостолския и пророческия опит и в областта на духовния живот има ролята на „учител на познанието на Нетварния“, и функцията на научния специалист, на когото се доверяват онези, които не са специалисти. Както пояснява отецът: „Като прави разлика между двата типа познание, техните методи и средства, православието преодолява всяко смесване и конфликт между тях“^[70].

Като цяло подходът на богослова може да се счете за обоснован. Авторът на изследването също се придържа към мнението, че православното отношение към науката се повлиява от опитния характер на православното богословие, заради което може да се каже, че като православни считаме науката за емпирично (опитно) познание, каквото е и богословието. Разлика между науката и богословието не е, че едното е достоверно, а другото – не, а че те се отнасят до различни типове познание – естественото и свръхестественото.

С настояване за разграничение, но и за взаимодействие между религията и науката, излезе Всеправославният събор на Православната църква, проведен през юни 2016 г. на остров Крит. На неговите решения, които се отнасят до настоящата тема, трябва да се обърне специално внимание. В т. 7 от Посланието на събора е отделено място на връзката между християнската вяра и естествените науки. Важно е да се види целият текст: „Относно взаимоотношенията между християнската вяра и природните науки Православната църква избягва да упражнява надзор над научните изследвания и не изразява позиция по всеки научен въпрос. Тя благодари на Бога, Който дава на учените благодатния дар да откриват неизвестни измерения на Божието творение. Съвременното развитие на положителните науки и технологията доведе до коренни промени в нашия живот. То носи значителни ползи като облекчаването на нашето всекидневие, лечението на тежки заболявания, по-лесното общуване между хората, проучването на космоса и пр. Но независимо от това (развитието) има и редица отрицателни последствия като манипулирането на свободата, постепенната загуба на ценни традиции, разрушаване на околната среда, оспорване на моралните ценности. Научното знание, колкото и бързо да се развива, не стимулира човешката воля, нито дава отговор на сериозните нравствени и екзистенциални въпроси при търсенето на смисъла на живота и на света. Тези неща изискват духовен подход, който Православната църква предлага чрез биоетиката, основана на християнската етика и светоотеческото учение. Едновременно с уважението си към свободата на научните изследвания Православната църква отбелязва и опасностите, които се крият в някои научни открития, и подчертава достойнството на човека и неговото божествено предназначение“^[71].

От постановленията на събора е видно, че православието не желае да се обвързва с определени научни възгледи или пък да ги отрече. Изхождайки от истината, че светът е сътворен от Бог, то изразява своето одобрение за научното познание, чрез което се опознава творението. Православието оценява всички положителни резултати, до които води развитието на науката, както и отрицателните такива. Основният недостатък на научното познание е, че заради своята различна природа^[72], то не дава отговор на въпроса за смисъла на човешкия живот. Църквата настоява за подход към науката, който се базира на нейното нравствено учение. По този начин науката се облагородява от благодатното Христово учение.

Без съмнение, в историческа перспектива, съприкосновението между религията и науката е изпълнено с противоречия. Не винаги вярващите се отнасят положително към научното познание, нито пък учените – към религиозното. Причината за това е не защото религията и науката водят борба една с друга, а защото част от вярващите не са способни да осмислят и оценят правилно последствията от своята вяра за научното познание, а част от учените извращават природата на науката, правейки от нея нещо като атеистична религия и средство за борба със самата религия. Истинският проблем съществува не между религията и науката, а между вярата и неверието, между познанието за Бога и вярата в Неговото несъществуване.

Трябва да се отбележи като положителен фактът, че Православната църква е внимателна с вземането на позиции за истинността на какъвто и да е научен въпрос. Злощастният опит на Римокатолическата църква с Джордано Бруно и Галилео Галилей е достатъчно показателен. Вярващите трябва да внимаваме да не би „категоричната” позиция, която (чисто хипотетично) може да заемем по даден научен проблем, на база на фидеистки предпоставки, и която мислим, че се споделя от нашата вяра, накрая се окаже невярна. Така не само, че впоследствие ще трябва да се откажем от нея и да възприемем истинната, но и може да отдалечим от християнството много хора, които ще си създадат предразсъдъци за него[73]. И тези предразсъдъци ще циркулират в полето на историята като аргумент за невежеството на християните.

В днешно време (а и въобще), при заемането на позиция от християните по разглежданата тема за отношението между религията и науката, е нужно особено внимание и отговорност. Християнството не дава ясен отговор на всеки един въпрос, който може да бъде зададен. Затова християните трябва да бъдат внимателни с крайните и окончателните позиции. Необходимо е да се помисли над казаното от Алфред Уайтхед († 1947), който смята, че религията не е нужно да се отказва от своите принципи, но трябва да усъвършенства тяхната формулировка и да се очиства от случайните наслоения в нея, които са имали временен и контекстуален характер, за да може да подчертае истинското си предназначение^[74].

Като завършек може да се цитира А. Стефанов: „Научната и религиозната вяра значи могат не само да не противостоят една на друга, а да живеят в хармония една с друга. Това е възможно, когато научното и религиозното познание се допълват, но не пресичат своите пътища“^[75].

Религия и наука – основни теоретични подходи^[76]

1. Отношението на вярващите към научното познание трябва да бъде не враждебно, а положително – каквото е заложено в християнското учение. Човекът е създаден по Божий образ като свободна и разумна личност и от всички Божии творения на Земята само ние, хората, можем да се занимаваме с наука, както и единствено ние сме способни да спорим по темата за религията и науката. Последната не бива да се възприема като опит да се отрекат основанията за Бога, а като опит да се надникне в чудесното Божие творение, даващ възможност по-пълно да се възхитим на Създателя, развивайки познанието си за Него (срв. Рим. 1:20). Няма как да не се съгласим с френския учен Луи Пастьор, който казва: „Колкото повече изучавам природата, толкова повече се удивлявам от творенията на Бога. Науката отвежда хората по-близо до Бога”[77]. Както смятат някои от св. отци, като св. Григорий Палама, науката може да се използва от християните с апологетична цел[78]. Предназначението ѝ е да усилва вярата на човека в Бога и тя трябва да се използва в защита на основанията на християнството.

2. Необходимо е да бъде следван принципът на различаване между методите на науката и тези на религията. Религията се отнася и към областта на нетварното, и към тази на тварното – тя е мост между тези две области, докато науката е затворена в рамките на нашия свят. И все пак религията разглежда човека и творението във връзка с Бога, докато науката разглежда творението в самото него. Когато хората искаме да разберем нещо повече за устройството на света, за различните научни закони, които действат в него, за устройството на организмите и пр., трябва да се обръщаме преди всичко към науката и учените. Когато искаме да разберем повече за Бога, за предназначението на нашия живот и за това как да се спасим, трябва да се обърнем към религията и съответно към изворите ѝ – Свещеното Писание, светите отци, решенията на светите събори и пр. Нуждата от различаване означава, че има области, в които използването на дадени методи е по-подходящо от прилагането на други – смесвайки и обърквайки ги, ще се претърпи не полза, а загуба; означава, че религията и науката не бива да бъдат бъркани една с друга. Религията не трябва да се смесва с науката – както става в креационизма, а науката не бива да се превръща във върховен съдник за истинността на всяко нещо – както е в сциентизма.

Но религията и науката не бива и да бъдат разбирани като две абсолютно независими области, необходим е принципът на взаимодействието между тях[79]. Така религията ще облагородява науката, предпазвайки я от това да стане безчовечна и жестока, а науката ще предпазва религията от това тя да се изроди в суеверие[80]; науката ще е коректор при някои тълкувания на Писанието, а религията ще напомня, че окончателната и пълната истина е не в науката, а в Бога. Един мост между наука и религия е църковната биоетика, която дава възможност за освещаване на науката, така че тя да получи нравствена санкция.

3. Трябва също така и да се прави разграничение между наука и философия. Такова разграничение често не се следва и на атеистични философски твърдения се придава чисто научна форма и авторитет. От факта, че науката открива истината, не може да се извади заключението, че тя може да се изказва компетентно по всякакви въпроси (както учи сциентизма). По същия начин приемането на еволюционната теория в областта на биологията трябва да бъде разграничено от философския еволюционизъм, който настоява еволюционният принцип да залегне във всяка една научна област като психологията, икономиката, етиката, историята и дори богословието.

4. При опита за формулиране на една православна позиция по темата, основата за нашето разбиране трябва да е вкоренена преди всичко в Преданието на Църквата, от което православието черпи живителни сокове, а философските съчинения трябва да играят спомагателна роля.

5. Без да отрича необходимостта от разглеждане на възможността за съвместимост между определени научни възгледи и християнството, авторът смята, че този подход има второстепенно значение, ако се приема като основен принцип този за различните природи на науката и религията, и различния път, по който достигат до истината. По-добрият вариант е вниманието да се съсредоточи върху възгледа на християнството за познанието и предпоставките, които то създава за полагане основите на науката. Могат да бъдат разгледани и основни принципи в науката, които са в съгласие с християнството – като антропичния принцип[81], без обаче те да бъдат представяни като окончателната научна истина – идеята е по-скоро да се покаже, че християнството е съвместимо с всеки един научен възглед, който остава единствено в рамките на познаваемото от науката. Трябва не само да се акцентира върху ролята на религията при възникването на съвременната наука, но е нужно да се направи един по-балансиран преглед, проследяващ и пречките, които считаните за исторически проявления на християнството (като Римокатолическата църква) поставят пред науката, разбира се, уточнявайки, че действията на Рим не представляват останалите християни, нито пък имат богословски основания в учението на Господ Иисус Христос. Могат да бъдат направени също изследвания за отношението на учените към религията, сред които е имало и продължава да има мнозина религиозни, включително християни[82]. По този начин се показва на практика възможността за синергия между религия и наука.

6. Нормално е като вярващи да възлагаме надеждата и упованието си не в „силата на науката“, в нейните открития, а в живия и безсмъртен Бог. Науката непрекъснато се развива, поправяйки и усъвършенствайки се, но никога не достига до съвършенството и до абсолютната истина. До времето на Галилео Галилей, тоест за около 16 века, геоцентризмът е почти неоспорвано схващане в науката. Впоследствие той се заменя от хелиоцентризма. През XIX в. физиката се счита за почти завършена наука и с такова твърдение професорът по физика в университета в Мюнхен желае да охлади ентусиазма на Макс Планк да се занимава с теоритична физика. Създаването обаче през XX в. на квантовата механика от Макс Планк и на специалната теория на относителността от Алберт Айнщайн – която в някои условия заменя смятаната за окончателна Нютонова механика, променят тази „завършеност“. До XX в. във физиката преобладава схващането за вечността на Вселената, докато след това водеща става теорията за Големия взрив – която предполага начало на Вселената. Затова и може да се каже, че науката е винаги „на път“ към истината. Фактът, че науката се развива и усъвършенства, не бива да се използва като аргумент в полза на твърдението, че на нея въобще не може да се вярва, че тя е нещо лишено от стойност по принцип и конкретно за вярващия. Вече бе уточнено, че в рамките на Църквата отхвърлянето на познанието, т.е. гносимахията, се счита за ерес, тоест такова отхвърляне е чуждо на православието.

7. Когато изглежда, че съществува конфликт между религията и науката, първото, което трябва да се разбере, е дали научното схващане, за което се твърди, че влиза в противоречие с религията, е наистина възприето като такова; дали за него има научен консенсус, или не (например съществуването на гравитацията е научен факт, докато теорията за множество Вселени е просто една хипотеза). Необходимо е да се разбере какви са основанията за това научно схващане, неговите силни и слаби страни. След това трябва да се обърнем към религиозното твърдение, за което се смята, че е източник на противоречието. Да приемем, че става дума за въпрос от Писанието. В такъв случай трябва да се изяснят особеностите на текста като автор, време на написване, цел на текста, аудитория, културен контекст, библейски контекст и пр. Трябва да имаме предвид и насоката, дадена ни от митрополит Калистос Уеър, че като православни ние не тълкуваме Библията като изолирани индивиди, а в рамките на Преданието, заедно с Църквата^[83]. Затова трябва да се обърнем към тълкуванията на светите отци, решенията на събори, литургични текстове и т.н. Напълно е възможно нароченият за „противоречие“ въпрос да се окаже, че се отнася до слабост на нашия ум – в неразбирането на науката, или в неразбирането на религията. Възможно е определени научни твърдения да изглежда, че не могат да бъдат съгласувани с християнското учение. Както отбелязва проф. Борис Маринов, в такъв случай не бива да се правят опити християнската вяра насилствено, на всяка цена, да бъде помирена с това знание. Може би един ден, когато науката се развие, новото знание ще отрече онова, което някога е считано за вярно в науката^[84]. Или посредством развитието на библейската археология, екзегетика и патрология един ден може би ще разберем неща, които не са ни били известни преди това, които ще ни помогнат да поправим погрешните си разбирания в областта на богословието. Това означава, че в даден исторически етап е възможно да се наблюдава по-ярко изразен антагонизъм между наука и религия, а в друг по-силен синхрон, в зависимост от интерпретацията на фактите в тези две области.

8. Т. нар. „конфликт” между религията и науката изисква от християните да бъдат осведомени. Да бъдат информирани за ученията на своята вяра, както и за постиженията на съвременната наука, така че при изникването на даден дискусионен въпрос да могат да дадат своевременен и коректен отговор. Трябва да сме особено внимателни в тълкуването на Писанието и в абсолютизирането на собственото си разбиране като вярно и непогрешимо. За предпочитане е да се ръководим от тълкуванията на светите отци, но също и да бъдем отворени за постиженията на съвременната екзегетика, която би допълнила или поправила неща, които няма как да бъдат известни на светите отци, или в които те грешат, или се разминават. Целта на нашата информираност е да дадем адекватно свидетелство за вярата си (срв. 1 Петр. 3:15), както и хората да не загубят пътя си към Бога, но да бъдат спасени. Трябва да настояваме, че в Църквата се открива истинското познание за Бога, света и човека, където умът се просветлява с благодатта, без да изискваме непременно хората, непричастни на Бога, да имат същите разбирания по темата за религията и науката, каквито имаме ние.

Автор: Атанас Ваташки. Из книгата „Религия и наука – противопоставяне или единение“

Книгата може да бъде прочетена и свалена безплатно оттук

---

[1] Статия на автора, базирана в немалка степен на материала в този параграф, със заглавие „Вярата и науката – противопоставяне или синергия“, бе публикувана в сборника „Мисъл, слово, текст“, том III, Пловдив, 2017, с. 213-223.

[2] Цит. по: 50 Нобелови лауреати и други велики учени… с. 8.

[3] Прот. Георгиос Металинос. Спори ли вярата с науката…

[4] Срв. Панчовски, И. Естествена наука и религия. София, 1941, с. 74.

[5] Срв. напр. Български тълковен речник А-Я… с. 109. В същия речник обаче тя е описана и като „убеждение, че нещо е истина“. Следователно твърдението на авторите му, че вярата е убеждение, свързано с фантазията, също е проява на тяхната вяра.

[6] Едва ли трябва да се дават примери за такова масово убеждение, но все пак: Бернал, Джон. Произход на живота. С., 1971, с. 188.

[7] Сахаров, С. Свети Силуан Атонски… с. 204.

[8] За различни значения на думата вяра, вж. Евтимий, арх., Вяра и разум… с. 134-144.

[9] По въпроса за същността на вярата и различни погрешни схващания за нея вж. Бигович, Радован. Църквата в съвременния свят. С., 2013, с. 15-19.

[10] Cf. Nesteruk, A. Light from the East… p. 46.

[11] Флоровски, Г. Творение и изкупление… с. 25.

[12] За връзката между вярата, разума и познанието в библейска перспектива вж. Атанас Ваташки, Религията на Разума (Библейски основи за отношението между вяра и разум): https://zadrugata.com

[13] Св. Григорий Палама. Триади… II, 3, 43.

[14] Цит. по: Пено, З. Основи на православната вяра… с. 63.

[15] Както правилно отбелязва дякон Кураев, във вярата няма традиционните отношения субект-обект. Човекът като субект познава Бога като обект единствено доколкото този Обект влиза вътре в нашия човешки свят, в човека като субект. По такъв начин може да се каже, че Обектът е положен вътре в субекта (срв. Кураев, А. За вярата и знанието… с. 22).

[16] Според светите отци (особено св. Григорий Палама) Бог в Своите енергии може да бъде видим за преобразения ум на човека. Илюстрация за това е преображението на Господ Иисус Христос на хълма Тавор пред светите апостоли Петър, Яков и Йоан. Светлината, която апостолите са видели, не е била тварна, а нетварна, тя е била сиянието на Самия Бог.
Св. Симеон Нови Богослов, говорейки от личен опит, казва: „От­къде знаех, че Ти се явяваш на онези, които идват при Теб, бидейки все още в този свят? … От­къ­де знаех, Вла­ди­ко, че Ти, бидейки не­ви­ди­м и не­вме­сти­м, ставаш ви­ди­м и се поместваш в нас? … Защото когато чувах как Твоите про­по­вед­ници го­во­реха по този въпрос, аз смятах, че това ще се случи в бъдещия век и след възкресението, и не знаех, че то става и сега“(цит. по: Алфеев, И. Тайнството на вярата… с. 248).

[17] Срв. Преп. Йоан Дамаскин. Точно изложение на… IV, 10.

[18] Срв. Пак там, IV, 10.

[19] Срв. Сахаров, С. Свети Силуан Атонски… с. 382, 390.

[20] Това става в лицето на папа Йоан Павел II. Срв. Енциклика вяра и разум на светия отец Йоан Павел II до всички епископи на Католическата църква за природата на отношението между вярата и разума. С., 1999, с. 76-78.

[21] Цит. по: Колинс, Ф. Езикът на Бог… с. 10.

[22] Нека да се сравни гореизразената позиция на Хенри Морис с тази на православния апологет проф. Борис Маринов († 1980), според когото: „ако ни се вижда, че някъде се явява някакво противоречие между Библията и, да речем, естествознанието, то грешката сигурно ще да се крие у нас: ние или неправилно тълкуваме Библията, или невярно изясняваме природата, или едновременно грешим и в едното, и в другото“ (Има ли противоречие между науката и Библията… с. 149). Каква голяма разлика с безкритичния към собствените си позиции Хенри Морис!

[23] Цит. по: Галилео Галилей. Избрани произведения, с. 514.

[24] Срв. Ленокс, Д. Погребала ли е науката Бога, с. 28; cf. Popper, Karl. The Logic of Scientific Discovery. Chippenham, Wiltshire, 2009, p. 281.

[25] Срв. Стефанов, А. Знание, наука, псевдонаука. С., 2007, с. 98.

[26] Срв. Пак там, с. 113.

[27] Cf. Popper, K. The Logic of Scientific Discovery… p. 278.

[28] Срв. Ленокс, Д. Погребала ли е науката Бога… с. 28.

[29] Стефанов, А. Знание, наука, псевдонаука, с. 103.

[30] Казанджиев, Спиридон. Знание и вяра. С., 1939, с. 83.

[31] Срв. Стефанов, А. Знание, наука, псевдонаука… с. 195. За да се осъществява научното познание въобще, науката неминуемо приема определени принципи аксиоматично, например, че светът е реален, а не илюзия, и че в него действат рационално познаваеми за човека закони, затова и той може да бъде изследван.

[32] Срв. Герджиков, Сергей. Научното обяснение на света. С., 2000, с. 472, 473, 478.

[33] Срв. Стефанов, А. Знание, наука, псевдонаука… с. 196; cf. Popper, K. The Logic of Scientific Discovery… p. 278; Както пише проф. Иван Панчовски: „Само твърдата вяра на даден учен го снабдява с неимоверна енергия да търси и докаже научно истината, в която вярва”
(Елементи на вяра в естествената наука. В: ДК, кн. 9-10. С., 1940, с. 281). Ричард Файнман нарича подобен тип научна вяра „въображение“. Според него за науката е характерно въображение, което е свързано с това „да си представиш нещо, което никога не си виждал, но чиито елементи са съвместими с всичко виждано досега и същевременно е различно от всичко, измислено до този момент“ (Файнман, Ричард. Смисълът на всичко това. Мисли на един гражданин-учен. С., 2017, с. 26).

[34] Ричард Файнман. Какво е науката?: http://nauka.offnews.bg/news/Skeptik_3/Richard-Fajnman-Kakvo-e-naukata_12652.html

[35] Файнман, Р. Смисълът на всичко това… с. 29, 30.

[36] Както отбелязва дякон А. Кураев: „в текстовете на Тертулиан липсва приписваната му знаменита формула “вярвам, понеже е абсурдно”. Той има едно по-многословно разсъждение: „Разпнат е Синът Божи; не е срамно, защото е срамота. И умря Синът Божи; затова и заслужава вяра, защото е безсмислено. И погребаният възкръсна; несъмнено е, защото е невъзможно“.
Никаква логософобия при Тертулиан няма; и да се води от него генеалогията на Лютеровата оценка на разума като „уличницата на дявола“ е възможно само при крайно пресилване. Текстовете на Тертулиан са пълни с твърде високи оценки на разума: „Ако би имало в тези хора Бог, следователно и разум… Бог всичко разумно е предвидил… желае хората винаги да действат разумно, с разбиране“ (цит. по Кураев, А. За вярата и знанието, с. 56).

[37] Цитирана в статията на физика Freeman Dyson „Innovation in Physics“ (Scientific American, September 1958, Vol. 199, Number 3, p. 79-80).

[38] Срв. Герджиков, С. Научното обяснение на света, с. 483.

[39] Срв. Пак там, с. 92.

[40] Срв. Пак там, с. 143.

[41] Срв. Пак там, с. 144.

[42] Пак там, с. 483.

[43] Срв. напр. Бернал, Д. Произход на живота, с. 188, където казва, че научното познание действа разрушително за религиозната вяра.

[44] Файнман, Р. Смисълът на всичко това, с 37.

[45] Авторът споделя позицията на православния апологет Борис Попстоименов
(† 1946) , според когото: „Допустимо е също използването на научни знания в подкрепа или като допълнение и на религиозни истини, но пак при същата уговорка, т.е. не като доказателство за истинност на религиозната истина, а като доказателство за това, че разумното знание не пречи на вярата, и обратно, че вярата също не пречи и че не трябва да пречи на научното знание” (Религиозният опит. С., 1942, с. 36-37).

[46] Панчовски, И. Естествена наука и религия… с. 58.

[47] Срв. Панчовски, И. Пак там, с. 62; Папандреу, Д. Творението – вяра и знание… с. 9.; Маринов, Борис, Александър Величков. Наръчник на апологета, книга първа. В: ГДА, 1954/1955. С., 1955, с. 285-288.

[48] За едно подробно разглеждане на сциентизма срв. Сергей Худиев. Великият сциентистки мит: www.pravoslavie.bg/Философия/Великият-сциентистки-мит/

[49] Срв. Бигович, Р. Църквата в съвременния свят… с. 160; Ленокс, Д. Погребала ли е науката Бога… с. 34.

[50] Цит. по: Ленокс, Д. Пак там, с. 34.

[51] Срв. Ленокс, Д. Погребала ли е науката Бога, с. 35. В същото съчинение, за повече информация относно някои недостатъци на сциентизма, вж. и целия параграф „Същност и граници на научното обяснение“, с. 33-37.

[52] 50 Нобелови лауреати и други велики учени… с. 17. Американският физик Робърт Миликан пък заявява: „За мен е немислимо това, че един истински атеист може да бъде учен“ (Пак там, с. 19). Това твърдение е възможно да звучи пресилено, но пък е показателно за това, че не само религията, но и атеизмът може да се счита за противоречащ на науката.

[53] Срв. Уайтхед, Алфред. Религия и наука. В: Съвременник. С., 2006, бр. 4, с. 277.

[54] Герджиков, С. Научното обяснение на света… с. 495.

[55] Срв. Стефанов, А. Знание, наука, псевдонаука… с. 21-22.

[56] Срв. Панчовски, И. Елементи на вяра в естествената наука… с. 289. За природата на научното и религиозното познание вж. Попстоименов, Б. Религиозният опит… с. 5-37.

[57] Срв. Маджуров, Николай. Науката против вярата ли е? В: Богословска мисъл (БМ), кн. 4. С., 1997, с. 55-56.

[58] Лоски, В. Очерк върху мистическото богословие… с. 103.

[59] Според принципа на синергията (συνεργία), в делото на спасението се наблюдава взаимодействие между Божията благодат и човешката свобода. Човекът не е насилен, не е предопределен да избере да бъде с Бога, независимо от свободната си воля, а благодатта не е непреодолима, не е нещо, което човекът не може да отхвърли (както е в калвинизма). Човекът запазва своята богодарена уникалност, а благодатта действа не отвън, а вътре в човека, според неговата способност да ѝ съдейства. Св. Макарий Египетски разяснява: „Човешката воля е, така да се каже, основно условие; ако я няма тази воля, Бог Сам нищо не прави”(цит. по: Лоски, В. Очерк върху мистическото богословие… с. 200.).

[60] Срв. Мен, А. За науката и религията. В: Произход на религията… с. 239.

[61] Попстоименов, Б. Религиозният опит… с. 37.

[62] Планк, Макс. Религия и природознание. В: БМ, кн. 3. С., 1997, с. 59.

[63] Бигович, Р. Църквата в съвременния свят, с. 31. На друго място в своята книга, отец Радован пише: „Дълбоко съм убеден, че без вярата науката е често едностранчива, сурова, а и груба. От друга страна, без науката вярата, богословието и религията често могат да бъдат слепи, стихийни, да се превърнат в своеобразно суеверие, а ако искате – и в магия” (с. 161).

[64] Зенковски, В. Основи на християнската философия… с. 103.

[65] Срв. Мен, А. За науката и религията. В: Произход на религията… с. 232. Според Р. Файнман, науката помага на човека за промяна на света, но последиците могат да бъдат добри или лоши: „Мисля, че силата да променяш света е ценна. Резултатът може да е нещо добро или нещо лошо в зависимост от начина, по който се прилага тази сила, но тя самата е ценна… Посвоему тя (науката – б.А.В.) е ключ за рая, който отключва и портите на ада, а ние нямаме упътване коя врата коя е“ (Файман, Р. Смисълът на всичко това, с. 12).

[66] Cf. Penkov, Dimo. Faith and Knowledge/ Orthodox Theology and the Sciences… p. 179-182; Ричард Файнман не смята, че нравствената оценка е работа на науката и го изразява по следния начин: „Когато на един учен се казва, че трябва да е по-отговорен към последиците от работата си за обществото, се има предвид именно приложението на науката. Ако работиш за развитието на ядрената енергия, трябва да си наясно, че тя може да се използва и по зловреден начин. Следователно редно е да очаквате това да е водещата тема за учения в дискусия от този вид. Аз обаче няма да говоря повече по нея. Смятам за преувеличено да се твърди, че това са научни проблеми. В много по-голяма степен са хуманитарни проблеми“ (Файнман, Р. Смисълът на всичко това… с. 12-13). Тук трябва да се уточни, че Файнман говори по този въпрос, тъй като той самият участва в създаването на американската атомна бомба.

[67] Цит. по: Кураев, А. За вярата и знанието… с. 65.

[68] Св. Григорий Богослов. Слово 43. Творения, т. 2, с. 414-415.

[69] В превода на статията на свещеник Металинос стои „приложни науки”, но след разговор с преводача ѝ К. Константинов се разбра, че по-правилен превод е „позитивни”.

[70] Срв. Прот. Георгиос Металинос. Спори ли вярата с науката?: https://dveri.bg/awpah

[71] Послание на Светия и велик събор до православния народ и всеки човек с добра воля: https://dveri.bg/w8w4f

[72] Въпросът за различната природа на науката, макар че е намекнат, не е споменат в Посланието на Събора, но това е направено в неговата Енциклика, т. 11, където се казва: „Съвременното развитие на естествените науки и технологии доведе до радикални изменения в нашия живот. Допринесените от тях ползи облекчават нашето ежедневие, подпомагат лечението на тежки заболявания, опростяват комуникацията между хората, способстват за проучване на вселената и др. Но заедно с това, те водят и до редица негативни последствия от рода на манипулирането на свободата, злоупотребата с човека, постепенното заличаване на ценни традиции и заплахата, дори разрушаването, на околната среда.
Науката, за жалост, поради самото си естество, не притежава необходимите средства за предотвратяване и преодоляване на многобройните проблеми, които тя пряко или косвено предизвиква. Научното знание не стимулира моралната воля на човека и той, независимо че съзнава опасностите, продължава да действа така, сякаш изобщо не знае за тях. Отговорът на важни екзистенциални и етични проблеми за човека и за вечния смисъл на неговия живот и свят не могат да бъдат намерени без наличието на духовен подход“ (Енциклика на Светия и Велик събор на Православната църква: www.pravoslavie.bg/Документи/енциклика-на-светия-и-велик-събор-на-пр/ )

[73] Проф. Иван Панчовски напомня: „ … чрез свързването на религиозните истини с едни или други естествено-научни теории или с едни или други философски изводи от естествено-научните постижения се затваряли вратите на религията за ония, които не приемали тези естествено-научни теории или които не се съгласявали с тези философски изводи от естествено-научните постижения. В това отношение произтичат още по-големи опасности за религията, когато свързаните с нея естествено-научни схващания бъдат надживени… Ние споменахме вече какви пагубни сетнини имаше за религията на католишкия свят свързването на християнската религия с Птоломеевата система през средните векове. То нанесе страшни поражения в религиозното съзнание на людете, особено през епохата на Възраждането и Просвещението“ (Естествена наука и религия… с. 60-61).

[74] Срв. Уайтхед, А. Религия и наука… с. 277.

[75] Стефанов, А. Знание, наука, псевдонаука… с. 198.

[76] През миналия век този въпрос е разглеждан подробно от проф. Борис Маринов. Срв. неговата студия „Из методологията на християнската апологетика във връзка с темата „Библия и наука“. В: ГСУ-БФ, 1945/1946. С., 1946. В по-ново време, в значително по-кратък обем, методология е предложена от протестантския автор Тодор Велчев (вж. неговата статия Scientific Apologetics. Is There A Place for Science In Christian Apologetics? / Orthodox Theology and the Sciences… p. 195-202).

[77] 50 Нобелови лауреати и други велики учени… с. 114.

[78] Срв. Св. Григорий Палама. Триади… I.1, 11.

[79] По този въпрос вж. стойностният материал на свещ. Дмитрий Кирянов „Принципът на допълнителността и проблемите на съвременния диалог между науката и богословието“: https://dveri.bg/9q99r

[80] Бигович, Р. Църквата в съвременния свят, с. 31, 161.

[81] Cf. Veltchev, T. Scientific Apologetics… p. 201. За антропичния принцип, вж. Велчев, В. Вяра и наука… с. 146-152; Ленокс, Д. Погребала ли е науката Бога?… с. 58-66; Драгас, Георги. Антропичният принцип и човешката природа на Христос. В: Християнство и култура, бр. 7 (64). С., 2011, с. 63-73.

[82] Някои съчинения по въпроса: 50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога. Варна, 2006; Панчовски, Иван. Религията на естествениците, С., 1941; Маджуров, Николай. Религиозно-философските възгледи на М. В. Ломоносов. В: ГСУ-БФ. Нова серия, т. 4. С., 2000, с. 191-327; Блез Паскал. Разум и вяра, С., 2010; Серафим, Монах. Пътят от човека към Бога у Паскаля. С., 1941; Планк, Макс. Религия и природознание. В: Богословска мисъл, 1997, кн. 3. С., 1997, с. 49-60; Хартман, Макс. Природознание и религия. В: Богословска мисъл, 1997, кн. 4. С., 1997, с. 27-37; Светлов, Павел. Религия и наука. СПб, [1914]: http://e-heritage.ru/ras/view/publication/general.html?id=46940017

[83] Срв. Уеър, Калист[ос]. Как да четем Библията. В: ДК, кн. 2. С., 2002, с. 13-14. Статията може да се прочете в интернет на адрес:
https://kallistosware.wordpress.com/2014/02/06/как-да-четем-библията/

[84] Срв. Маринов, Б. Из методологията… с. 29. Примери за погрешни убеждения относно Писанието, които с развитието на археологията и историята са преосмислени, както и за библейски данни, пояснени чрез тези науки, могат да се видят при: Макдауъл, Джош. Доказателства, които изискват присъда. С., 2004, с. 63-68; 94-97; 101-115; 119-126; 371-376; 378-381.